Моят труден въпрос ще изненада всички, защото се отнася до географията, но с течение на годините все по-трудно му намирам отговор.

Той е ОТКЪДЕ СИ?

Ха сега де, откъде съм. Докато навърших четиринайсет, тоя въпрос беше от лесните, които не ме хвърляха в размисъл. Но след това нещата се усложниха.

В този първи период отговорът ми идваше бързо на езика и въпросът се задаваше само ако някак попаднех далеч от  Тракийската низина – на пионерски лагер за активни пионерчета в Созопол например. Та така, тогава бях от Стара Загора.

Не знам как е било в София, щото напоследък чета, че на софиянци старата София много им липсвала, но в Стара Загора беше хубаво. Беше толкова хубаво, че ревнувах тоя ароматен град от всички, които наскоро се бяха нанесли в новопостроените бетонни бункери. Така че ги разбирам софиянци, целият ропот срещу „наглите селяни“ си е чиста ревност, която човек дори не си дава сметка, че изпитва към града си. Дано никога не ви напуска. Тя е хубаво чувство. Казвам го, щото знам какво е да си лишен от него.

От 1989 година животът ми продължи в Габрово и отговорът на въпроса „Откъде си?“ още няколко години беше недвусмислен. Докато… не се оказа, че между града на близките ми и града на приятелите ми всъщност се издига планина.

Това сигурно е познато на повечето млади българи, дотук нищо необичайно. А какво да кажат тия, които са сменили държавата, континента или континенти – те са космополити, нали така беше.

А какви сме ние, които чертаем странни криволици по картата на България? Но пък нали това били нормални процеси, съвременният човек е мобилен, лабилен (и дебилен), не се застоява на едно място. Аз се опиянявах от тази моя мобилност, имах чувството, че живея два живота – единият – уютен, другият – вълнуващ. С ентусиазъм се впуснах и в третия си живот – софийския, този, който присъства в биографията на много народ. Този софийски живот беше „Две димящи дула“, беше „Героите на Кели“, беше „Сталкер“, беше и „Покаяние“, беше от всичко по много, но пък беше непромокаем. Никакви потоци от другите ми животи не се вливаха в него, беше ясно, че няма да ме пусне да си тръгна безнаказано. Останах там много години, толкова много, че успях да стана най-добра, да се проваля, да преживея много страх, да изпадна в отчаяние, да възкръсна, да се омъжа и да родя най-прекрасното момче.

В това време другите ми два града продължаваха да живеят своя живот, а аз развивах някаква неизразима тристранна шизофрения, докато сновях между тях. Един ден си дадох сметка, че в Стара Загора съм сякаш с пет сантиметра по-висока (което в моя случай е желателно) и градът ми е повече по мярка, но пък в София съм по-красива, а в Габрово – най-развълнувана.

Не си мислете, че няма и злодей в тази история. Има, и той пак е град, няма да го назовавам, щото нищо не ми е виновен, но в моите митарства той извади лошия късмет да се превърне в Дери.

Започнах да усещам, че нещо се случва с моята вътрешна география, когато дългото ми отсъствие престана да провокира сълзи и се превърна в тъпа болка с постоянно присъствие в душата на майка ми… И когато близки на семейството добродушно започнаха да ме наричат софиянката, „Дойде ли софиянката?“, „Кога ще си тръгва софиянката?“. У дома всички бяха на мнение, че съм урочасана да пътувам, защото още когато бях в трети клас, лелката в училищния стол ме беше нарекла Пантелей Пътника, тъй като все бързах да си взема филията, че потеглях към някой кръжок. Казвах си, че ми е в кръвта постоянното местене, беше ми забавно да пресмятам колко пъти съм обиколила Земята по екватора с БДЖ, мислех, че съм благословена, а не урочасана. Какво път, всеки град ме приемаше с разтворени обятия и във всеки откривах хората точно за мен.

Но едно събитие близо до Дери сгромоляса целия ми свят и единият от моите градове, първият, най-важният, помръкна, превърна се в бойно поле, осеяно с уморени герои. Там останаха моите най-свидни жени, които вече имат нужда само да ме чуват. Разбрах, че нямам право да отговарям на трудния въпрос с „От Стара Загора“, когато ми стана трудно да откривам ключа за лампите там.

Навитата пружина в мен не ме остави на мира, мислех си, че пътят ми не е свършил, и след четиринайсет години в София се преселихме (моето тричленно семейство) в рая на Земята, в спа центъра на Балканите, в малко планинско градче с минерални извори, където нощувката струва доста скъпо. Животът ми там започна с ентусиазъм, какъвто само красотата на природата може да събуди. Но после продължи да тече, и тече, и тече. Аз си казвах, че лесно се присаждам, че съм универсален калем, ще поникна и на тази почва. Но се оказа, че вече не мога да пускам корени, че не искам да го правя, чувствам се като заспал на релсите гущер, тръгнал е за някъде, но забравил накъде, знае какво може да му се случи, но прекалено много го мързи, за да мръдне от нажеженото желязо.

Един ден на площадката в най-красивия парк на земята моят син притича до мен и ме попита задъхан: „Мамо, аз откъде съм, че едно дете ме пита?“ Отговорих: „Кажи му, че си оттук.“ Той ме погледна с леко учудване и онзи странен израз, който вирее само на детски лица и означава: „Ама обещаваш ли?“

Питам мъжа си: „Къде е твоят дом?“, той ми отвръща: „Там, където си ти.“

Не съм прокълната, аз съм благословена. Може и да обикалям страната, но съм в компанията на един елф и един друид.

- Да можеше да ги видиш от моята страна!